Безмълвен крясък

 

Безмълвен крясък, вик сподавен, вопъл,

болезнено бушуващи вълни,

надеждата се мъчи да не гасне,

молитва нова тихо се шепти.

 

Годините отлитат непреклонно,

отнели шанса да се проявя,

дори в баналното за други хора,

копнеейки за делнични неща.

 

Намерила се смаяно в краката

на незавидна, пропиляваща съдба,

аз вярвах, ах, как силно вярвах,

че край ще има тази участ зла.

 

„Човешката ни сила е безкрайна“,

премъдро философите твърдят.

Доказана е истина най-стара

от неуморни да се претворят.

 

На болката ѝ хвърлям ръкавица,

как мога с нея да се примиря,

„Човешката ни сила е безкрайна“ –

молитвата, която си шептя.

Първото стихотворение на дъщеря ми Виктория:

Какво ли значи красотата?

Какво ли значи красотата
във този тъй забързан век?
Не се ли крие в простотата,
в това да си добър човек?
 
Ще кажат всички - "То е ясно!
"Радвай се на малките неща!
Тогава всичко е прекрасно,
дори на тъмно, през нощта."
 
Но кой човек ще си признае,
че често за това забравя.
Забравя го, и без да знае
той щастието изоставя.
 
Хората потъват в своите грижи,
изпускат красотата на мига.
Егоистични стават, и "велики",
и искат да са на върха.
 
Но туй ли е целта в живота?
Така ли ще бъдем щастливи?
Не е ли идеята в доброто?
В усещането да сме живи?
 
Спри, огледай се и прогледни,
че красивото е тук, сега.
Навсякъде край нас блести.
Ей там е, виждаш ли, в снега...
 
Във слънчевите дни, в гората,
във есенните шарени листа,
в дъжда, помагащ на цветята,
да разгърнат свойта красота!
 
Ще кажете сега:  "природа...
Да, прекрасна е, но в града?
Красотата де е? В гардероба?
На пътя, или в тежката врата?"
 
А моят отговор - това е:
Ако не откриваш красота
в забързаното ежедневие
и в сивотата на дeня - тогава…
 
Седни, огледай се около теб...
Не е ли красив всеки предмет?
Не е ли прекрасен мигът за теб?
Красотата не е ли за щастие билет?
 
Ако и сега не виждаш красота,
тогава промени се към добро.
Да, добротата краси света,
И щастливо прави всяко утро.
 
Мил бъди, помагай тихо,
не хвали се, а живей!
Не създавай шумно ехо
и за правдата копней!
 
Ще разбереш тогава ти,
че красивото е тук, сега.
Навсякъде край нас блести,
Ей там е, виждаш ли - в деня!
 
Виктория Гугова

Двете страни на сърцето

Не си от мрамор, нито от гранит,

не си, сърце, стомана закалена
и само аз усещам твоя лик,
в теб силата е с крехкост споделена.
С това започва сложният конфликт.
Сърце, ти трябва да си обиграно,
неуязвим и твърд придало вид,
с решителност и сила завладяно.
А крехкостта от другата страна,
понякога горчиво просълзява,
ах, как не искам тази мекота,
издайнически  да ме злепоставя.

Нареждам й сълзите си да спре,

но не е лесно да я обуздая,

уж слаба част е в моето сърце,

а волята й смело се налага.
Но ако се замисля – може би
от слабостта аз също имам нужда,
когато любовта се прояви
и порив да дарявам се събужда.
Дали е крехкостта и доброта,
от друг ще трябва отговор да искам,
за битките избирам твърдостта,
а те са много, с всякакъв произход.
Обичам те дори със сложността,
сърце най-ценно, там е твоят смисъл,
бъди ми вярно, твоята цена
и с твърдост и със слабост се изписва.

"Купон"

Консервена кутия, тирбушон,
бутилка празна, някакви огризки,
заеха се да правят щур "купон",
поканени са всички техни близки.
Семейство на буркан се появи,
пристигна първо да ги поздравява,
след него стар бидон се нареди,
зае се той съвети да раздава.
Заприпкаха навред безброй торби,
чували пълни с мъка се добраха,
шишета, гуми, тухли и кутии…,
парцали – всички заедно се смяха.
Настана най-голяма "веселба",
когато бурен вятър рок засвири,
наскачаха от своите места
и ритъмът веднага ги сподири.
Най-кръшните хартии и торби
в лудешки танц така се развилняха,
че даже не усетиха почти 
как с такта бърз далече отлетяха.
До болка изтощиха се в зори,
наляга всеки – кой където свари.
"Купон" да искаш! – там ти погледни,
в боклука НАШ – най-щедро разтоварен.
 
Хора! Моля, ЗАМИСЛЕТЕ СЕ – ОТГОВОРНОСТТА
боклукът да "тържествува" е НАША!!!

ДА СПРЕМ

 с безразборното изхвърляне на боклук!!! 

            Истории в цвят:

Детство 

В стар спомен избелял аз тичам боса
сред макове червени, сред жита,
полягам на тревата златокоса,
под купола от сини небеса.
 
И леко е, и мило на сърцето,
заплувало в безгрижие и смях,
че в миг се озовавах там, където
през детството си най-щастлива бях.
 
Отмествам поглед от небето синьо
и взирам се навън в реалността,
там сняг се сипе, бяло е и сиво,
но слънчево е в моята душа.
 
От детството си аз не се отричам
и боса тичам даже по снега,
разбрала колко много го обичам
от моите прекрасни три деца.
 
С тях синьото небе да виждам мога
и маковете, златните жита,
и друго огледалото да казва,
пак детския си дух ще съхраня.

 

Дворец от злато

Лицето – ангел,
косите – гарван,
очите – пъстра топлина;
гласът – поезия,
смехът – мелодия,
усмивка – цветната дъга.
 
Дойде внезапно,
смути света ми,
погълна моята душа;
сърцето грабна
и го заключи,
остави в плен на любовта.
 
Със страх пристъпих
в затвора плашещ,
сама с ограбена душа;
приседнах плахо
и се зачудих
пленена ли съм в самота!
 
Но чух там шепот –
сърцето твое
и стана топло след това;
страхът стопи се,
ти появи се,
отключи страсно любовта.
 
Затвора плашещ
в дворец от злато,
превърна нашата съдба;
менят се дните
менят душите,
но там сме – в плен на любовта.

История в зелено

Под жарко слънце, в пустош камениста

зелено стръкче вдигнало глава,
побутнала го сила поривиста
нагоре то протегнало снага.

А слънцето се смеело зловещо –
живот му дало – знаело това,
но можело и още по-успешно
в миг нежните да изсуши листа.

Тревичката сред пустите предели
попитала: „Защо съм аз сама?“
и мислите й със страха се слели,
отпуснато привела рамена.

На слънцето веднага дожаляло,
погалило то крехкото дете.
А после всичко някак притъмняло,
почернило се синьото небе.

Развихрила се буря най-метежна,
порой заудрял клетото стебло,
застигнала го участ неизбежна –
погазено в стихията било.
 
Когато ураганът навилнял се
и спрял да пръска черната си жлъч,
пак слънцето след облака предал се,
прегърнало тревата с топъл лъч.

Протегнало се бодро стебълцето,
изправило то гъвкава снага,
а в пустошта от бурята превзета
градина чудна греела сега.

 

За мечтите...

Мечти

Във полето снежна буря

вае своите мечти,

а във къщичка наблизо

буйно огънче гори.

До огнището на топло

двама тихичко седят,

погледите замечтано

още планове кроят.

В старостта челата свели,

но очите им блестят,

и мечтите закъснели

чудни мостове строят.

Млади, буйни, работливи

бяха двамата преди.

Младостта я няма вече,

само любовта стои…

и мечтите. Да, мечтите,

за какво им служат те?

Но животът със мечтите

има сили да тече.

Пробуждане

Събуждам се сутрин и виждам света

с очите на ярък мечтател

и мисля, че трябва да бъда сега

аз също така и деятел.

                                                                         

Аз искам мостове да построя

по тях за да мога да тичам,

мечтите си искам да сътворя

и всичко, което обичам.

Събуждам се сутрин и виждам света

с очите на буден мислител,

и мисля че трябва да бъда сега

аз също така и градител.

Аз искам да мога да изградя

най-чудната моя обител

и в нея доброто да съхраня

да бъда аз негов пазител.

И пошлост, омраза - все грозни неща,

злините да сложа в кутия, 

как искам от тях да се отърва,

заключа в най-тъмна килия.

Събуждам се сутрин и виждам света

с очите на мъдър учител,

но имам да уча аз много сега –

да бъда най-щедър дарител.

И обич, и радост ще подаря

на всеки, но не и двуличен,

и верни приятели ще подкрепя,

а също и някой различен.

Събуждам се сутрин и виждам света

с очите на страстен любител, 

на всичко красиво що има в света

ще съм негов аз покровител.

Бялата лодка

Седя аз сама край брега на река,

край нейните мътни води

и чакам да видя дали  след дъжда

ще плават по нея мечти.

Аз чакам, реката избистря се цяла

и блясъкът в нея струи, 

и ето, придвижва се с лодчица бяла

това, що аз търсих преди.

Аз чакам, а лодката спуска се плавно

към кея, на който седя, 

протягам ръка и привличам я жадно,

и в нея се качвам сега.

Не чакам, а бързо понасям се славно

по чистите, бистри води

към друго пристанище, още незнайно,

прегърнала своите мечти.

Достатъчно ли е

Достатъчно дълго ли чака преди

надежди големи да имаш, 

за бъдеще светло, с най-чудни мечти

и пътя към тях да поемеш.

Тоз път е трънлив, към незнайното води

и крива е всяка пътека,

която с лъжи те примамва, уви,

към бързи и лесни успехи.

По пътя ще срещнеш ти много беди,

бори се! Да не забравяш,

че чака те нещо голямо, преди

да мислиш да се предаваш!

Достатъчно дълго си чакал, нали

в сърцето  любов да откриеш,

да зърнеш лицето любимо и ти

да искаш да го закриляш.

Достатъчно дълго си чакал, нали

да видиш как слънце изгрява

над черната пустош, над мътни води

и то да те сгрее тогава.

Отдаване

Дай радостта на преден план

и ще забравиш за тъгата.

Сълзите си изтрий. Без свян,

с усмивка посрещни съдбата.

Дай любовта на преден план

и ще забравиш самотата.

В сърцето, претворено в храм

пази като реликва свята.

Дай красота на преден план

и ще забравиш грозотата.

Ще те погали с нежна длан,

 ще ти изпълни тя душата.

Дай щедростта на преден план

и ще забравиш за отплата.

И тази всеотдайност, знай,

Човек те прави на земята.

От злобата на преден план

ти бягай като от отрова, 

за кризата във твоя свят

е най-добрата тя основа.

От страхове на преден план

пази се ти и не забравяй,

че те врагът са най-голям, 

бори се с тях, не се прекланяй!

Дай вярата на преден план

във себе си и във мечтите, 

и можеш да надминеш сам

пределите,  и висините.

За болката...

Стремеж

Тя – болката, душата ми захвърли

в тъмата на бездънното море

и гола безпристрастно я остави,

та мракът да я облече.

 

Опитваше се бедната душица

към светлината да се приближи,

но болката я мяташе отново

към още по-големи дълбини.

 

Тиранинът незнайно умори се

да мъчи таз изстрадала душа,

със сетни сили тя освободи се,

за да поеме път към волността.

 

Но знае ли кога това ще стане,

кога ще зърне свойта светлина,

eдинствено душата ще признае –

не ще се тя откаже от борба.

 

Отново болката, мъчителка тъй страшна

как искам да я видя победена

и да запея ода най-прекрасна,

към радостта да бъда приобщена!

Изгубена 

Душата ми плаче като  малко дете

изгубено там сред тълпата.

А има ли някой ръка да даде,

да я избави от пустотата.

Но никой не иска да чуе сега,

но никой не иска да знае.

И колко ли още ще има тъга, 

и болката още ще трае.

Изправям се бавно, повдигам глава,

аз вярвам – съдбата е моя.

Започвам борбата, започвам сама

и път ще намеря в безкрая.

Копнея за радост, за близост, любов

и весели песни да пея.

И ето съдбата го чу този зов, 

и вече с кураж ще живея.

За любовта...

Не ще ни раздели морето

Към мен красиво той вървеше

със гордо вдигната глава,

в очите пламъче гореше

и топло с тях ме призова.

Със униформата си синя

приличаше на земен бог,

усетих – трепет в мен премина

и го погледнах със възторг.

„Не заминавай!“ – казах му.

„А трябва!“

Сълзи в очите си видях.

„Ще чакам!“ – казах му.

„Ще дойда!“

И пак в усмивка засиях.

В морето двамата се взряхме

за него то – призвание, за мен – тъга,

прегърнати си помълчахме

и чувството ни се позна.

„ Ти тръгвай!“ – казах му.

„Да, трябва!“

И устните ни сляха се отдадено.

„Ще чакам!“ – казах му.

„Ще плавам!“ –

 в море от любовта създадено.

Не ще ни раздели морето…

Начало

Очите ти ме гледат нежно,

но устните ти пак мълчат.

Как искам те да кажат нещо,

усмихнати да промълвят.

Как искам със ръце да ме обвиеш

и да зашепнеш пламенни слова,

В сърцето любовта си да разкриеш,

аз моето сърце да призова:

към нов живот света да преоткрие

живот на двама  - заедно в нощта,

живот във който никой да не крие,

че смисълът - това е любовта.

Очите ти поглеждат ме пак нежно

и устни се раздвижват след това.

Дочувам аз да казват безпогрешно:

„Животът нов започва от сега!“

Отприщва любовта порой от думи

очаквали момента до безкрай.

Начало ново пламва помежду ни,

тъй пламенни да бъдем и докрай!

Хубави неща

По собствения път вървя,

дори и да не ми харесва –

допускам грешки, на беди

натъквам се аз доста често.

Но има хубави неща,

които искам аз да взема.

Заради тях ще избера

съдбата моя да приема.

Да изживявам любовта

е най-голямата награда,

със всяка фибра – затова

душата радва се и страда.

С повелите на любовта

бедите свои аз забравям,

повдигам сведена глава

и уморена се изправям. 

За даровете на страстта,

на силната любов, гореща,

съдбата си ще избера

и в друг живот да ме посреща.

Сън

От сън събудих се в нощта,

от сън ужасен и погрешен.

Сънувах аз, че съм сама,

изгубила се в свят далечен.

От тоз кошмар ме отърви ,

при теб аз искам да остана.

С прегръдка ти ме утеши,

сълзите нека да престанат.

От сън събудих се в нощта,

от сън прекрасен, нежна песен.

Сънувах аз, че съм звезда

и светя ярка в свят чудесен.

Но и звезда си ти до мен

и заедно ще светим вече 

в любовен трепет вдъхновен,

и тук и някъде далече.

Заспивам пак, не съм сама…

Две сърца

Претърсих своето сърце

с надеждата да бъда права –

към друг омраза не расте

и дом на любовта остава.

Потърсих твоето сърце

за чувства нежни, тъй познати

и чухме свойте гласове

да казват думи всепризнати.

Отърсих нашите сърца

от мисли пагубни, погрешни;

да знам, че няма и следа

изречени да бъдат, лесни.

Разтърсих нашите сърца:

„Обичам те!“ – нашепвай често!

Във светли, в трудни времена

те влюбени да бъдат вечно!

Погледнах в нашите сърца…

За любовта

Любовта е дръзновение,

най-великото е вдъхновение.

С щастие ще те дари и живота озари.

Но понякога дори, с болка ще те покоси.

Когато любовта боли

тогава двамата сме двама.

Щом мъка не изпитваш ти,

то просто обичта я няма.

٭٭٭

Ний жадно търсим се. Нали

не искаме я самотата.

И в ритъма на песента

ще се намерим под дъгата.

А там сме двамата сами,

с ръце ще се обвием страстно.

С усмивка ще се привлечем,

ще се целунем буйно, властно.

И в ритъма на песента

ще легнем долу на земята.

И ще забравим за света,

за всичко чуждо, за познато.

Плен

Чудото на всеки ден

е да можеш да обичаш

и на любовта във плен

топли думи да изричаш.

В миналите времена

любовта е поетична,

а във днешните сърца

тя е малко по-логична.

Имаш ли пари и власт

всеки теб ще те „обича“.

Да избираш имаш глас,

туй предимство се нарича.

Нямаш ли пари и власт –

на късмета си разчиташ.

И се молиш във захлас

с верния да се привличаш.

Чудото на този ден

е да искаш да обичаш

и от плен  освободен

във любов да се заричаш.